`Горски дух` (Мартин Ралчевски)

Предишната тема Следващата тема Go down

`Горски дух` (Мартин Ралчевски)

Писане  {Bloody.Rose} on Вто 29 Дек 2009, 18:18




Горски дух
Автор: Мартин Ралчевски
Издател: Сиела
Издадена: 2009
Размери: 14.40x21.00
Брой страници: 320
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 12.00 лв.

Най-добрият съвременен роман, който съм чел през последните десет години! Определено много различен от всичко онова, което излиза днес в областта на белетристиката не само у нас, но и по света. Кара те да почувстваш и усетиш нещо, което, трябва да признаем, че в напрегнатото ни и забързано ежедневие често сме склонни да игнорираме и забравяме, а именно – притежаването от всички нас на безсмъртна и вечна душа!

Проф. Д – р Николай Маджуров




Съединените щати днес. Едно добро, наивно и объркано момче идва от провинцията в големия град. Притиснато от финансовата криза, липсата на добре платена работа и ред други причини то прави грешната крачка. Подтикнато от свой приятел взима участие в добре планиран банков обир. Следва провал, процес и затвор. За кратко зад решетките то попада на странен беловлас професор, който е осъден на смърт за нещо чудовищно. Истината обаче се оказва доста по-различна отколкото се представя на широката общественост. Младият янки е смаян, изумен и шокиран.






Откъс 1 от романа "Горски дух":

Часовникът показваше девет и петдесет. Адам отвори мързеливо очи и погледна с премрежен поглед към тавана. Беше спал повече от обикновено. Той стана, изми си лицето, поосвежи се и побърза да влезе в кухнята, където първата му работа бе да включи кафе машината. След това извади от хладилника кутията с мляко, наряза си няколко филийки хляб и ги сложи да се печат на тостера.
Бяха изминали повече от петнадесет минути откакто се беше събудил, а усмивката от преживяната радост все още стоеше на лицето му.
– Сънувах невероятен сън! – обърна се той към Мария, когато я видя по-късно да влиза при него.
Тя току що се бе събудила и явно не успя да реагира по подобаващ начин на необичайно приповдигнатото му настроение. Без обаче да се колебае излишно той възбудено продължи.
– Бях богат!... Беше толкова хубаво...
Най-после имах всичко за което съм мечтал. Бях платил всичките ни сметки! Купил бях за нас голяма къща в района на Санта Барбара, всяка стая беше невероятно обзаведена, имахме големи плазмени телевизори... А в двора, няма да повярваш – имаше басейн... Най-после притежавах разкошна собствена книжарница, с личен работен кабинет. На баща ми и майка ми бях купил нови коли, а на теб... Никога няма да забравя очите ти. Ти... ти направо сияеше от щастие. Вече нямахме никакви проблеми, живеехме си толкова спокойно и доволно. Имахме всичко за което може да мечтае човек. Беше толкова истинско..., толкова хубаво...
Мария протегна ръка към него и нежно го погали по лицето.
– О Ади, наистина сигурно е било много хубаво. Знае ли човек, един ден може и това да стане.
По този повод да те попитам нещо. Мислиш ли тази седмица да подадеш отново молба за кредит до банката? Моля те, не бързай да ми отговаряш. Знам, че темата е много болезнена за теб, но все пак, нали знаеш, ако си помогнем сами ще ни помогне и Господ. Всъщност постъпи както сметнеш за добре... Обичам те..., не го забравяй.
– Да, как бих могъл да го забравя – отвърна сдържано Адам и започна да се приготвя за работа.




Откъс 2 от романа "Горски дух":

Разстоянието от Приштина до Косовска-Митровица бе около стотина километра, така че ние отивахме сутрин там и се захващахме за работа, тоест разговаряхме с хората, наблюдавахме и пак разговаряхме, а вечерта се връщахме да преспим в хотела. На втория ден се събрахме отново за да обменим опит. За разлика от колегите ми, които бяха натрупали и събрали доста информация, за мой срам, аз не се бях добрал почти до нищо. Само като чуеха от къде идвам и кой съм всъщност сърбите изведнъж се затваряха в себе си и отказваха да разговарят с мен. Тъй като се стремяхме към обективност, за никой от нас това положение не беше приемливо. За да бъдат пълни и изчерпателни докладите и заключенията ни ние се нуждаехме да чуем задължително и двете страни. Застоя в проучването налагаше неотложна промяна в плана. Затова за да достигнем част от целите си се налагаше да си послужим с малка измама. Решихме, че най-целесъобразно ще бъде ако вместо да казвам, че съм професор по история от Сирия, да започна да се представям за някой друг. Да обаче вече бях обикалял наоколо и много от местните вече ме познаваха. Затова бе желателно да сменя града. Пред мене имаше няколко възможности. След кратки колебания единодушно се спряхме на една от най-абсурдните – християнски поклонник! Трябваше да играя ролята на далечен християнски поклонник, дошъл в Косово за да се поклони на светините по тези земи. Ако някой ме питаше от къде идвам, решихме, че ще най-удачно да казвам, че съм от Египет. И така – приключението започна. На следващия ден се записах на целенасочено организирана религиозна екскурзия до някакъв си манастир, който се намираше още по на север от Косовска-Митровица, почти на самата граница със Сърбия. И така сутринта се качих в автобус с около тридесетина сърби, мъже, жени и деца, и потеглих към въпросния манастир. Сега се срамувам от това, но тогава, трябва да ти призная, че почти през цялото време се присмивах в душата си на тези хора. Струваха ми се някак глупави и суеверни. Тъй като аз на всяка цена трябваше да спечеля доверието и уважението им обаче за да ги накарам да споделят по-късно с мен мнението си за новата държава, си бях наел лична преводачка. Разговаряйки с нея на английски, още по време на пътуването, събудих интереса на пътниците, защото чуждата реч, която чуваха ги караше волно или не често да се обръщат и, от време на време, да ме поглеждат. Преводачката ми каза, че на повечето от тях присъствието ми им е много приятно, защото виждали в моите очи чуждестранен съмишленик и брат във вярата им. Тези нейни думи ме накараха да се почувствам в известен смисъл виновен заради мислите си, поради което и скоро спрях вътрешно да им се присмивам. Както и да е, това са подробности… Пристигнахме в манастира малко преди обед и обиколката започна. Първо всички взехме благословение от игумена, после чинно се поклонихме пред мощите на местния светец, а след това започнаха да ни развеждат и да ни обясняват разни неща. Вътрешната ми метаморфоза започна, когато ни отведоха до един голям стенопис, който до известна степен беше леко повреден, но и умело реставриран впоследствие. На него бе изобразен Христос. Направи ми впечатление, че беше облечен в някаква съвсем проста дреха и че беше с боси крака. Той стоеше пред някаква врата и чукаше по нея. От другата страна на врата имаше хора, които бяха насядали около богато отрупана с най-различни лакомства маса, които, улисани в ядене и приказки, по всичко изглеждаше не чуваха чукането на Христос. Екскурзоводката ни обърна специално внимание и обясни, че вратата няма брава от външната си, тоест от тази от която се намираше Христос. Тя ни обясни още, че това е доста стар и интересен библейски сюжет, според който, от нас и само от нас зависи дали ще отворим вратата и ще пуснем Иисус в дома си. “Той стой и хлопа – каза тя, – чака... не се втурва на сила...”. Под рисунката имаше текст, който преводачката ни преведе дословно. „Ето стоя пред вратата и хлопам, ако някой чуе гласа Ми отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене”*. Не знам какво се случи с мене в онзи момент Ади, аз цял живот съм бил правоверен мюсюлманин и въпреки, че като историк навярно съм бил доста по-добре запознат с християнската история от останалите хора, никога не съм изпитвал никакво влечение към тази вяра. Но в онзи момент... – Ханиф направи малка пауза и с трепереща ръка избърса, избилите по челото му ситни капчици пот, – в онзи момент... не знам как да ти го обясня, но... то стана сякаш за миг; тогава разбрах и усетих, че стоя пред истинския Бог, Този Който обича безрезервно човека. Който от любов чака отвън на студа всеки един от нас Му отвори вратата. Който не вменява присъствието и заповедите Си, а обича, и Се надява и ние доброволно да Го обикнем.... За пръв път в живота си тогава проумях, че почти всеки човек, бил той мюсюлманин, евреин, индус, будист и така нататък ако наистина осъзнае Кой е всъщност Този необикновен Мъж, едновременно човек и едновременно и Бог, Който доброволно е отдал живота си за нас, няма начин да не Го пусне да влезе в сърцето му... – Ханиф отново направи кратка пауза. – Проблемът обаче е че в Близкия изток, а навярно и в другите части по света, където християнството не е познато, уви няма кой да Го чуе, образно казано разбира се, когато Той чука на домовете на хората и ненатрапчиво се опитва да докосне отрудените им и обременени души... В онзи свещен и надхвърлящ всякакво логично обяснение момент, аз запазих самообладание и не реагирах по никакъв начин, който да издаде душевното ми сътресение. Разгледах с привидно спокойствие останалите стенописи, свещени предмети и други забележителности в манастира, а в душата му вилнееше най-сладката и утешителна буря, ако мога така да се изразя. Все пак, макар и доста формално, успях да изпълня намерението си и да проведа няколко разговора със заплануваните сърби. Те струва ми се искрено страдаха, че това са техни земи от векове, които сега насилствено биваха откъсвани като жива плът от суверенната им държава. Те се чувстваха напълно безпомощни притиснати от международния натиск да направят каквото и да било. Говорих с хората, но нито записвах думите им, каквото бе първоначалното ми намерение, нито следвах първоначалния си план. Прибрах се в хотела много късно. Когато си легнах вече беше станало почти полунощ. Бях много изморен. Толкова много, че не намерих сили нито да ям нито дори да си взема душ. Едвам се добрах до леглото и заспах дълбоко. Най-интересното обаче те първа предстоеше. Денят се бе оказал просто прелюдия към това, което щях да изпитам през тази нощ. Това бе най-живият, най-истинският и същевременно най-страшният сън, който някога бях сънувал и който едва ли някога ще забравя. Като повечето сънища той бе странен, но за сметка на това пък бе изключително ясен и разтърсващ. Не знам как, но някак си пак се бях озовал в същата онази църква, която бях посетил през изтеклия ден. За разлика от деня обаче, сега бе нощ и храмът бе напълно безлюден и пуст. За миг попаднах в някаква мъгла, която бавно се разсея и незнайно от къде в центъра на църквата от нея изникна един висок кръст, на който висеше Христос. Той бе вързан с въжета и прикован, точно така както го описват книгите и както е по филмите. Гледката беше ужасна! Пред него бе изправен грубоват войник, който държеше в ръката си камшик и Го бичуваше. А тялото Му бе толкова слабо и така силно наранено, че сърцето ме заболя при тази жестока гледка. Ударите раздираха тишината и беше неописуемо страшно, когато чувах плющенето на камшика. Това бе бич, обкичен с ресни, нанизани с късчета олово, ръбати, остри с грапави страни... При всеки нов удар те се впиваха в трепетната плът на невинния Христос... И всеки път, когато камшикът заплющеше Христос потръпваше, но не издаваше никакъв звук. По измъченото Му лице струеше кръв. В очите Му блестяха сълзи... Венец от тръни кичеше главата Му... Синини и кръв личаха по ребрата. Навсякъде, по раменете, по гърдите, по ръцете и краката Му се виждаха все кървави следи. За момент настъпи тишина и аз паднах на колене, изумен от гледката. Минута по-късно безжалостния и суров войник надигна пак разветия камшик и продължи да шиба... Силно възмутен, аз пламнах... бях обладан от свещен гняв и се спуснах към него, като с цялата си ярост завиках: „Зли човече, какво правиш?! Спри! Хвърли вече този камшик!” Исках да погледна в лицето този звяр... В този момент войникът се обърна и ме погледна. И тогава... ох... Аз се ужасих още повече... защото в него открих своето лице!
За мене това бе явно чудо. Първо усещането в храма, а после и съня. Какво да ти кажа повече... На сутринта се събудих християнин.





Откъс 3 от "Горски дух":

По-късно през същия ден, пак така изненадващо и неочаквано, както сутринта, Ханиф се обърна към Адам с не по-малко странно питане. Въпросът гласеше, как би постъпил той ако би имал тази власт да върне назад времето, но ако трябва за това да заплати с живота си някой невинен, който той не познава.
– Чувството на обич и свобода е много по-силно и по-желано за мен от всичко друго на тази земя – отговори Адам, – но... да ти кажа честно, колкото и да ми е трудно без любов все пак мога да живея, но без съвест..., знам ли... може би няма да изкарам и три дни.
Незнайно защо този отговор по някакъв необясним начин успя да натъжи Ханиф.
– О, бедни ми спътниче в неволята..., о мило мое момче – през сълзи промълви той, – коя е тази сила, която след всичко което вече изтърпя все още те кара да мислиш, че справедливостта е вечно и абсолютно явление?
Адам не можа да повярва на ушите си. Явно страхът и безвъзвратността на все по осезаемо приближаващия се ужас бяха започнали да замъгляват не само неговото съзнание, но и това на много по-последователния и уравновесен във всяко едно отношение от него непоклатим професор. ...
avatar
{Bloody.Rose}
Ретард

Female
Age : 25
Location : Far away from here.. In my own world..
Humor : Психопат с клавиатура..
Reputation : 2
Брой мнения : 5942
Дата на регистрация : 04.02.2008

http://allanimes.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите