Да откриеш себе си

Предишната тема Следващата тема Go down

Да откриеш себе си

Писане  sSanDy on Сря 20 Апр 2011, 15:49

Младо красиво момиче с дълга розова коса, спускаща се на вълни до кръста и и с изумителни зелени очи, вървеше из улиците на един напълно непознат за нея град. Лицето и бе бледо, замислено и угрижено. Лявата и ръка бе превързана с бинт при китката, а по краката и имаше множество драскотини. Тя бе толкова увлечена в своите мисли, че напълно забравяше огромната болка в главата си. Девойката едва сдържаше напиращите сълзи в очите си. „Къде съм? Как се озовах тук? И преди всичко... коя съм аз?” – тези въпроси я задушаваха. Дали защото нямаше отговор, или защото нямаше представа как да постъпи и тя самата не знаеше. Единственото, което и беше известно е, че един дървар я намерил да лежи в безсъзнание на брега на една река. Той я завел в къщата си и жена му се погрижила за нея. Момичето лежало непробудно цели 6 дена. Когато се събудила, не помнела нищо от миналото си. Все пак беше много благодарна на доброто семейство. За съжаление не бе успяла да им даде нищо в замяна. Беше си обещала, щом възвърне паметта си, ако това някога станеше, да ги посети. И ето я отново. Вървяща без посока. Погледът и спираше на много щастливи лица, чуваше веселите викове на играещите си дечица. Сърцето и се сви. „Дали имам родители и приятели, които се тревожат за мен или съм напълно сама...?” – тази мисъл тормозеше съзнанието и .
Малко по-надолу по улицата вървяха двама мъже на около 20 години. Те бяха доста различни един от друг. Единият бе много красив. С черна коса и също толкова тъмни очи, които ти дават усещането, че погледнеш ли в тях, ще се изгубиш. Лицето му бе бледо, всяка извивка по него изваяна до съвършенство.Усмивка обаче липсваше. Облечен бе в бяла риза, чиито горни копчета бяха разкопчани. Носеше черен панталон, а на кръста си – странно лилаво въже. На гърба му бе окачен сравнително голям меч. Другарят му бе белокос. Очите му – с интересен виолетов цвят, излъчваха някаква дяволитост. За разлика от приятеля си, той бе широко усмихнат. Дрехите му не правеха особено голямо впечатление, колкото голямото оръжие закачено на гърба му. Нинджите вървяха спокойно, а белокосият носеше торби, в които имаше хранителни продукти. Както ходеше с ръце в джобовете и поглед вперен някъде напред, внезапно чернокосият младеж спря. Вниманието му бе привлечено от бледата розовокоса девойка, която се отличаваше от тълпата забързани хора. Той нямаше да забрави това детско и невинно лице и тази оригинална за себе си коса, макар и да бяха минали цели 4 години, от както зърна за последен път бившата си съотборничка. Чудеше се какво ли прави тя толкова далеч от Коноха. Стъписването му се удвои, когато тя го забеляза и го отмина като поредният непознат. Това ли бе момичето, което го обичаше толкова много и бе готово да направи всичко за него?
- Ъъ... Саске какво ти става? Хайде да вървим, че умрях от глад. – промърмори приятелят му . Но чернокосият бе сигурен, че нещо не беше наред и тряваше да разбере какво подяволите става. Вместо да продължи пътя си, той се обърна и настигна момичето.
- Сакура? – провикна се Саске, но тя не реагира по никакъв начин. Момчето направи още няколко опита, но когато видя, че няма резултат, я хвана за ръката. Тя се стресна и се обърна.
- Какво искаш от мен? – попита плахо розовокоската.
- Не ставай глупава. Аз съм Саске Учиха. Не вярвам да съм се променил толкова, че да не ме познаеш. – каза хладно той, а очите му бяха впити в нейното лице, на което сега бе изписано голяма доза объркване.
- Съжелявам... – прошепна девойката и сведе поглед към земята – но не те помня. Не помня нищо.
- Какво?! – продума невярващо той и се усмихна недоверчиво – Шегуваш се нали?! – но по погледът с който тя го прониза ясно си личеше, че е напълно сериозна. Младежът бе потресен. След една-две минути мълчание прошепна.
- И по-добре, че не ме помниш. Ако не знаеш къде да отидеш, твоят дом е в Коноха. Там имаш приятели, които сигурно се тревожат за теб. Не казвай на никого от тях, че си ме срещала, ясно? – момичето кимна леко, а погледът и все още не можеше да се откъсне от тези красиви, запленяващи очи...
Без да казва нищо повече, чернокосият и обърна гръб и отиде при другарят си, който бе доста учуден от случилото се.
- Да вървим, Суйгетсу. – каза хладно Саске и двамата продължиха надолу по улицата.
Розовокосото момиче остана загледано в отдалечаващите се фигури, докато те не се изгубиха сред тъплата

Ако преди тази среща девойката бе объркана, сега мислите, които напираха в главата и я подлудяваха.
- Дори не успях да го питам как се казвам – промърмори тихо. Колко глупаво и звучеше това – да пита непознат за името си. Цялата история беше толкова..толкова жалка! И все пак чернокосият и бе казал много важно за нея нещо. Тя имаше приятели, следователно имаше и дом, в който да се завърне. Това определено я успокояваше. Но нещо я глождеше отвътре. Споменът за него, я караше да потрепери. Беше и толкова непознат и същевременно така близък. Сега поне имаше цел и тя бе Коноха. След 5 часа неспирно ходене, зеленоокото момиче се намираше на широк каменист път, който водеше към така наречения и дом. Небето беше мрачно и едри капки се сипеха по засъхналата земя. Студен и остър вятър караше листата, паднали от клоните на околните дървета, да затанцуват, нарушавайки гробната тишина. Обгърнала се с ръце, за да се стопли, розовокоската правеше опит да игнорира леденият дъжд, който се стичаше по тялото и и вятърът, който със своя остър дъх правеше усещането още по-неприятно. „Саске Учиха... защо това име не ми говори абсолютно нищо? Може би преди сме били приятели, щом той веднага ме позна.” – мислеше си тя. „Или пък не? Защо не искаше да казвам на никого, че съм го срещнала? Защо искаше да го забравя?”
- Този път няма да ми избягаш!- студеният глас изрекъл тези думи, накара момичето да замръзне на място.
- Мислех, че съм те убил, но за мой „късмет” явно си оцеляла.. Е, ще се наложи да прекратя живота ти сега. – пред нея седеше мъж, чието лице бе покрито с маска. На гърбът му бе окачен меч, а в ръцете си той държеше два куная.
- Чакайте.... аз не знам за какво говорите... – говореше уплашено тя, като пристъпваше назад. – Да ме убиете? Но какво съм ви направила? Недейте, моля ви! – до слуха и стигна ужасяващ смях, след което непознатият с невероятна скорост се озова до нея и я ритна в корема. Момичето бе отхвърлено настрани и падна, удряйки си гърба в едно дърво. Докато се осъзнае, се намираше във въздуха. Нападателят и я бе хванал за блузата и я бе издигнал над себе си. От това тя не можеше да си поеме дъх.
- Този път няма да се съпротивляваш, така ли? – изсъска той с ехидна усмивка и я захвърли на другия край на пътя. Момичето се претърколи няколко пъти и остана да лежи на земята. „Какво се случва? Защо иска смъртта ми?” – мислеше си тя и едвам се надигна . „Толкова съм слаба... Какво бих могла да сторя?”

През това време , не много далеч от този каменист път, на малка поляна, млада червенокоса жена обикаляше притеснено напред-назад. Голяма тревога се четеше по пребледнялото и лице.
- Къде са... минаха цели 4 часа! Ами, ако им се е случило нещо? – момичето не можеше да си намери място.
- Успокой се, Карин. – каза със спокоен глас рижавокос мъж на горе-долу същата възраст. Той седеше на земята. В очите му, замислени и леко тъжни, се отразяваха пламъците на горящия огън пред него. Заради дъждът, изсипал се преди малко, момчето беше положило доста усилия да го поддържа в добро състояние.
- Как да се успокоя! Нали знам, че навсякъде АНБУ издирват моя Саске! Смятат го за долен престъпник!
- Карин! – обади се отново съотборникът и. – знаеш, че някакви си АНБУ не могат да му навредят. Той е много по-добър от тях.
- Вероятно си прав.. – успокои се малко жената и седна до него. – Но все още не усещам чакрата му...



- Саскее, ама защо трябваше да минаваме по толкова заобиколен път... Ужасно съм дехидратиран и краката ме болят! – измрънка Суигетсу, докато се влачеше след Учиха.
- Много добре знаеш, че ни следят – беше хладният отговор.
- Искам да те попитам нещо – обади се пак белокосият – Коя беше онази, с която говореше в града?
- Никоя.
- Ама, Саскеее... ти очевидно я познаваш и..
- Млъкни – като каза това, чернокосият спря. Лицето му от безразлично стана напрегнато. Той си затвори очите и когато ги отвори пак, те вече бяха червени, а в тях се завъртаха три черни точки. Като видя случващото се, другият нинджа пристъпи няколко крачки назад и каза с лека тревога в гласа.
- Добре... съжелявам. Да използваш Шаринган срещу мен? О, хайде Саскее... Няма да я споменавам по-- , но той не довърши, тъй като съотборникът му бе изчезнал.
- Сега пък ме зарязва... Да му имам настроенията! – промърмори Суйгетсу и се просна на меката трева.

От името на Сакура

- Свършено е с теб – тези думи кънтяха в главата ми. Обърнах се с оставащите ми сили, а те бяха наистина малко. Мъжът с маската седеше на няколко крачки от мен. Видях как той вдигна ръката си , след което запрати двата куная към мен. Всичко се случи бавно и мъчително. „Това ли е краят ми?” – се питах. В съзнанието ми незнайно откъде се беше запазил споменът за една изказана мисъл, че когато човек е на ръба на смъртта, целият му живот минава пред очите му. Каква ирония. При мен спомени липсваха. Не можех да се насладя дори на последния си миг. И ето оръжията летяха към мен. Но тогава нещо се случи. Да, това бе той. Човекът, който бях срещнала по-рано в града. За секунди младежът застана пред мен, предпазвайки ме. Седях като вцепенена. Наблюдавах безучастно как той отбива атаката и напада врага. Изведнъж остра болка прониза главата ми и ме накара да извикам. Затворих очи. Вече не се намирах на същото място . Бях се озовала на голям мост , а навсякъде се бе разтелила гъста мъгла. Зад себе си усещах присъствието на някакъв човек. Очите ми напрегнато се взираха в пространството около нас. Сърцето ми биеше по-силно отвсякога. Инстинктивно протегнах ръцете си, за да защитя мъжът зад гърба ми, когато видях кунатите летящи с ясна скорост. Отнякъде се появи чернокосо момче и без да се колебае дори за миг, застана пред мен. Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да гледам изумена. Отворих очи. Осъзнах, че съм се свила на земята, притискайки главата си с ръце.
- Това се е случвало и преди – прошепнах. Вдигнах поглед. Бях сама. Отново. Саске Учиха за втори път бе спасил живота ми. А кой всъщност беше той?



Саске вървеше. Накъде? И той не знаеше. Трябваше да се махне някъде далеч от това място и от нея. Все още се опитваше да осъзнае какво бе сторил. Този навик – непотребен и жалък да спасява хората , го ядосваше. Не за друго, а защото това му напомняше, че не разбира себе си. Какво го караше на първо място да поставя другите? На него не му пукаше за нея. Може би направи грешка, че я заговори. За негово щастие тя не го помнеше. Беше избегнал досадното и мрънкане да се върне с нея в Коноха. Тези хора не разбираха ли, че той вече бе избрал своя път. Този на отмъщението. За останалите може да бе безсмислен, но за него имаше голямо значение. Това бе целта на живота му. Постигнеше ли я, сигурно тогава щеше да мисли за дома си. Но сега нямаше време за това.
- Саске! – пронизителен писък го изкара от мислите му. – Добре ли си? Какво се случи? Защо се забави толкова и...
- Млъкни, Карин! Добре съм – смънка Учиха, докато минаваше покрай нея без дори да я поглежда. Внезапно той спря.
- Къде е Суйгетсу? – попита хладно.
- А-аз не знам, мислех си, че е с теб.. – отговори объркано червенокоската. – Не усещам мижавата му чакра наблизо – ехидна усмивка се появи на лицето и – може онези АНБУ да са го заловили. Саске, този идиот не ни тряб—
- Разбира се, че ни трябва! – сряза я Учиха, след което се изгуби сред дърветата, откъдето бе дошъл.
- Тъпият Суйгетсу! Всичко разваля! – промърмори момичето и седна до мълчаливият си съотборник, койте все така седеше, загледан в пламъците.

Вече се бе спуснал мрак. На черното небе бе изгряла съвършено кръглата луна. Тъмна фигура се бе притаила в сенките на огромните дървета. Страховете на Саксе се бяха сбъднали. Прикрил чакрата си, той наблюдаваше АНБУ- та на Коноха да отвеждат безжизнения Суйгетсу. Той активира своя Шаринган и се вгледа по-добре в съотборника си. Както и бе очаквал, забеляза гривната на ръката на белокосия нинжда. Тя изсмукваше всичката му чакра. Но заловеният не се бе дал без бой. Той бе сериозно ранен на дясното си рамо. От шестте АНБУ един бе в безсъзнание. „До последно е спазвал заповедите ми да не убива никого” – помисли си чернокосия и се усмихна леко. Останалите бяха с леки драскотини и щеше да бъде необмислено, ако ги нападнеше. Все пак битката нямаше да е много честна 5 срещу 1. Колкото и да бе силен, на този етап нямаше шанс. Притесняваше го фактът, че те отиваха към Коноха, което означаваше, че и той трябва да посети стария си дом. Мястото, където бе прекарал детството си, най-добрият му приятел и дори Сакура – всички те бяха болна тема за него, макар и да криеше чувствата си под ледена маска. Явно щеше да се сблъска с тях лице в лице отново. Едно обаче знаеше със сигурност – трябваше да измъкне Суйгетсу, каквото и да му струва това. След като изгуби нинджите от поглед, той побърза да се върне при двамата си съотборника. Щяха да измислят някакъв план.


Розовокосото момиче най-после бе пред портите на Коноха. Зелените и очи попаднаха на двама пазачи, които си говореха за нещо. Всеки един от тях бе снабден с меч, а на главите си носеха нещо като кърпа с малка плочка на нея, с гравиран отгоре и някакъв знак – вероятно на селото. Щом я забелязаха, на лицата им се изписаха широки усмивки и единият се провикна весело
- Сакура-чан! Ти се върна! Чудехме се какво се е случило. Наруто даже отиде да те търси! – в отговор момичето само се усмихна вяло , кимна , промърмори нещо от сорта „Добре съм” и „Всичко е наред.” и продължи пътя си. „Сакура... значи така се казвам” – мислеше си тя. „Сега остава да намеря дома си..., но как?” Девойката започна да обикаля из улиците с надеждата, че ще си спомни нещо, дори да бе съвсем незначително. Разглеждаше и запомняше всяка една сграда, всяко едно място. Минаваха часове, а тя все така безцелно търсеше ли търсеше. Потънала в мисли, се стресна, когато чу студен и тих глас да изрича името и. Момичето се обърна. Пред нея бе застанало момче на същата възраст. Лицето – бледо, очите – светлосини със странни черни кръгове около тях. Червената му коса бе разпиляна на всички страни. Младежът носеше червена тениска с къс ръкав, черни панталони, с широки крачоли, а пред гърдите му минаваше бял плащ, закрепящ някакъв странен предмет на гърба му. Една – две минути девойката седя неподвижно, като не откъсваше зелените си очи от тези на странника. Но както по-рано, така и сега тя почувства остра, непоносима болка в главата. Тя бе толкова ужасна, че я заслепяваше. В съзнанието и се появи ужасяваща картина. Сакура се намираше на обширна поляна. Появилият се вятър раздвижваше всяко едно клонче, всяка една тревичка. Сълзи замъгляваха погледа на младата жена. Тя седеше на коленете си, а пред нея лежеше червенокосото момче. Нямаше и следа от живот в него. Дълбоко в себе си тя знаеше, че е безсилна да му помогне. Погледна нагоре. Рус младеж бе стиснал юмруци. Свел глава, тихо плачеше.
- Гаара – прошепна през хлиповете си той. Веднага след това, картината се размаза. Сакура трепереше като нежен вишнев лист. Тя бе скрила красивото си лице в дланите си и не смееше да погледне отново реалността очите. Ами ако това не беше спомен и той наистина е умрял? Всичко е толкова истинско... Девойката усети две ръце да я хващат за раменете и да я разтърсват леко. Студеният глас, чула по – рано, достигна до слуха и. След около минута тя се успокои и се престраши да свали ръцете си и да провери какво се случва. Две сини очи се взираха в нейните. Сякаш проникваха в душата и, опитвайки се да разберат какво става. Противно на волята и няколко сълзи се търкулнаха по бузите и .
- Ти беше мъртъв, там, на поляната...-изхлипа тя – Защо... Нима наистина се е случвало? - без да казва нищо, момчето я хвана и я повлече нанякъде
- Къде отиваме? – попита плахо тя, стараейки се да смогне на темпото му.
- При хокагето. Имаш нужда от помощ.
За няколко минути двамата се намираха пред бяла врата. Гаара потропа няколко пъти, след което влязоха вътре. Завариха руса жена спяща на бюрото си.
- Ъъ Тсунаде – сама? – обади се той. Тъй като не последва никаква реакция, младежът отиде до нея и я сръга леко.
- Ммм? Какво? Гаара? Ти защо си още тук? Сакура.... САКУРА!! Добре ли си?! – хокагето моментално се разсъни и скочи да прегръща розовокоската, която до сега бе седяла тихо отзад. Докато държеше девоката в обятията си, Тсунаде я обсипваше с въпроси.
- Къде беше толкова време... Очаквах те преди следмици ! Как мина мисията ти? Знам, че ти е било много трудно... казах ти, че мога да пратя някой друг вместо теб, но какъвто си инат...
- Загубила си е паметта. – след тези думи настъпи гробна тишина. Засмяното лице на жената се превърна в стъписано и тревожно. Тя се обърна към червенокосия
- Какво? Загубила си е паметта?! Как е възможно... – погледът и се местеше ту към единия, ту към другия , сякаш искаше да разобличи тяхната ужасяваща шега. Като осъзна, че цялата ситуация съвсем сериозна, хокагето възъхна тихо. После с бавни крачки отиде до широкия прозорец и се взря в далечината. „Това е такава голяма загуба... най-добрата ми ученичка вече я няма? Трябва... ТРЯБВА да има някакъв начин да върнем старата Сакура. Цялото село има нужда от нея!” Гласът на девойката прекъсна мислите на Тсунаде.
- Аз... съжелявам, че ви създавам толкова проблеми. Единственото, което искам сега е да се прибера у дома.
- Да, разбира се. Трябва да си почиваш. Не се притеснявай, скъпа. Спомените ти ще се върнат с времето, а до тогава ние ще те подкрепяме! – като каза това, хокагето написа на един лист адресът на момичето. Сакура благодари и като последва примера на Гаара се поклони леко. След това двамата излязоха.


Сакура и Гаара бяха стигнали до центъра на селото. По пътя по молба на момичето червенокосият и разказа набързо за случилото се – за това как са го спасили и кой е искал да го убие. През цялото време тя бе много изумена и всеки път щом той стигнеше до някоя критична част на разказа, розовокоската закриваше с длани лицето си сякаш и разказваха страшна история. Макар и леко, това го разсмиваше. Младежът не можеше да си обясни как тя се е променила от силна и дръзка в трепереща от почти всяка емоция и беззащитна. Ето, че дойде време да се разделят. Той и пожела късмет и каза, че скоро пак ще дойде по работа в Коноха. Гаара бе пропуснал факта, че е Казекаге, за да се държи тя с него като с приятел, а не като с някаква висша особа. Девойката му се усмихна мило и тъкмо се обърна и тръгна по лявата уличка, когато чу едно тихо „Благодаря.”
- И аз. – отвърна тя без да спира. Не след дълго Сакура седеше пред красива двуетажна къща. Беше и доста странно да се възхищава на дома си, в който бе отраснала, все едно го вижда за първи път. С нетърпение влезе вътре и остана още по-очарована. Имаше поне 7 стаи, всяка от които стилно мебелирана. Навсякъде бе изрядно чисто. Още с влизането, вниманието и бе привлечено от многото снимки окачени по стените. Сакура започна да обикаля помещенията само заради тях. Най – често виждаше себе си със синеоко русо момче. Усмивката му бе невероятно широка и изразителна. Докато го гледаше, тя се усмихна. Той изглеждаше като малко невинно дете. Вътрешно момичето изпита огромно облекчение, че има някой като него за приятел. Макар и да не го помнеше, го чувстваше някак близък. Една снимка закова погледа и. Тя бе поставена зад стъклена витрина, отделена от останалите. Сакура отиде и я взе внимателно и се вгледа в нея. Там бяха четирима души. Мъж на около 35 години. Лицето му закрито с черна маска, а косата му бяла. Същото русокосо момче седеше от дясната и страна. Сърцето и заби по-силно, когато дойде ред на седящият от ляво. Чернокос със черни като мрака очи. Отначало тя не го разпозна, но после се сети
- Саске Учиха! – прошепна тя. На снимката той определено бе по-малък, както и останалите. Едно обаче не се бе променило – неговото студено лице и тези очи не изразяващи нищо. Учиха изглеждаше безкрайно отегчен ,а синеокият го гледаше намръщено. Само тя и по-възрастият, който седеше зад нея, поставил ръцете си на главите на момчетата, бяха усмихнати.Цялата тази картина изглеждаше смешна. Звук на горния етаж накара девойката да подскочи. „Какво беше това?!” – помисли си тя. Най-различни версии идваха в главата и. Всяка следваща, от които по-страшна и по-ужасяваща. Сакура се огледа. Погледа и се спря на чадъра опрян на стената до входната врата. С тихи стъпки тя отиде, взе го, и също толкова безшумно и леко започна да изкачва мраморните стълби. Сърцето и биеше като лудо. Силно се надяваше това да не е отново някой, който да иска да я убие. Саске бе далеч и нямаше да може да я спаси сега. Звуците продължаваха . Идваха от стаята в дъното на коридора. С цялото си самообладание девойката хвана дръжката на вратата. Когато открехна вратата, момичето подаде леко глава и се огледа. Огромно успокоение се разля по цялото и тяло, когато видя причинителят на странните шумове. На голямото меко легло в центъра на стаята си играеше малко бяло пухкаво котенце. В играта си то бе счупило 2 вази и завесите, закачени на големите прозорци, бяха издрани.
- Имам коте?! И то доста игриво както виждам. – засмя се Сакура и хвана животинчето. – Съжелявам, г-н котарак, но тъй като не ви помня името, ще се наложи да ви измисля ново. Какво ще кажете заа... ъмм Гари? – говореше му тя гальовно и леко подигравателно. По жалното мяукане, разбра, че трябва да нахрани домашния си любимец и го отнесе в кухнята. Като го остави на земята, започна да рови из шкафовете, но намери само празна кутия от зърнена храна „Котешки мечти”. Ето защо взе от хладилника мляко и му наля в купичката. След като се увери, че всичко е наред, Сакура се качи отново на втория етаж, влезе в първата стая, където имаше легло, просна се на него и заспа



Мрак. Поройният дъжд бе образувал големи кални локви по горските пътища. На една сравнително висока скала, с изглед към Коноха, седеше качулата фигура. Саске бе вперил поглед към мъждукащите в далечината светлинки на къщите в градчето. Някъде там се намираше и неговият дом. За последно беше зърнал родното си място преди четири години. Този период му се струваше ужасно дълъг, но и като един миг. Сякаш беше вчера, когато напусна приятелите си и тръгна да търси сила. Учиха беше неподвижен и въобще не обръщаше внимание на подгизналото си състояние.Чудеше се дали е направил правилният избор. Бе взел решението да изпрати Джуго и Карин да търсят скривалището на Акатски. Все пак не можеше да си позволи да изгуби толкова ценно време. Веднага след като освободеше Суйгетсу, трябваше да се заеме с изпълняването на целта си. „Да отмъстя на брат си!” – гняв изпълни чернокосия и той сви ядно юмруци. Поседя няколко минути така, след което се изправи. Нямаше план за действие изпълнен с подробности. Знаеше едно и това му бе достатъчно. Щеше да посети даден човек и да остане незабелязан от другите. Не биваше да допуска грешки, защото това би могло да струва животът на много невинни , както и неговият собствен. С бавни крачки се отправи към портите на Коноха. Благодарен на дъжда, който правеше видимостта значително по-малка, Саске си позволи да застане на сравнително близко разтояние от пазачите. За секунди очите му се превърнаха от катранено черни в огнено червени. Той приложи новата си техника и хвана нищо подозиращите мъже в илюзия. След това съвсем спокойно мина покрай тях. Учиха вървеше, а погледът му разучаваше с интерес всяка настъпила промяна в града. За няколко минути вече се намираше пред красива бяла двуетажна къща. Младежът спря за момент и се огледа. За негов късмет един от прозорците бе отворен. Но, за да влезеше през него, трябваше да се покатери по високият дъб, растящ до сградата. Лека усмивка се появи на бледото му лице, когато в съзнанието му изникна един спомен. Преди четири години най-добрият му приятел често се изкачваше ловко по клоните на същото това дърво, за да извика съотборничката им за тренировки. Всеки път това завършваше с писък и нова синина по главата на русото момче. Саске винаги с досада чакаше отдолу, но изглежда, че дойде денят, в който той щеше да направи същото. С няколко бързи скока, чернокосият вече бе на парапета на прозореца. Самодоволно изражение озари лицето му, когато намери това, което му трябваше. Сакура спеше непробудно на леглото. Планът му да отиде до нея се провали, когато се чуха стъпки иззад вратата на стаята. Чернокосият пристъпи назад, но изгуби равновесие. Започна да пада надолу, но успя в последният момент да се хване с една ръка за ръба на стената. Остана да виси така без да издава и звук. Чу се леко проскърцване. Любопитството на Учиха надделя и той погледна с крайчеца на окото си, за да види кой е този късен посетител. Притаи дъх, когато разбра, че това е не кой друг, а Наруто. Не беше срещал най-добрия си приятел от последния път, когато се биха. Беше се променил, пораснал. Това личеше не само по външния му вид, но и по сдържаното му поведение. Синеокият шиноби отиде тихо и седна на ръба на леглото, където все така спокойно спеше Сакура. Саске не смееше да мръдне, въпреки че ръката го болеше и хватката му се отхлабваше. Сега единствената му мисъл бе русокосият, да не повдигне погледа си, защото тогава цялото му прикритие щеше да отиде подяволите.


Наруто седеше на леглото. Очите му, отдавна изгубили своя блясък, сега бяха празни. Загледан в спящата си съотборничка, русокосият вдигна ръката си и нежно я погали по бузата. Това нищожно действие показваше толкова много. Загрижност, съпричастност и любов в едно. С годините се бе научил да я обича като по-малката си сестра. Във всеки момент можеше да даде живота си за нея. „Нима наистина си успяла да го направиш, Сакура?” – помисли си той. „Аз не бих могъл.” – минаха няколко минути, след което той стана и с бавни крачки се приближи до отворения прозорец, през който сега подухваше лек вятър. Саске се притисна възможно най – близко до стената, надявайки се да се слее с тъмнината на нощта. Двамата бха на крачка разстояние един от друг. Синеокият не откъсваше поглед от небето и хилядите блещукащи звезди. Дъждът отдавна бе спрял и сега въздухът бе изпълнен със свежест. Учиха сякаш искаше да спре сърцето си, защото имаше чувството,че приятелят му може да чуе всеки негов удар. Той примижа от болката в ръката си, която ставаше непоносима. Чувстваше се и глупаво. Все едно бе малко дете направило някоя пакост, страхуващо се от наказанието.
- Знаеш ли, понякога се налага да се изправим срещу самите себе си, за да открием своята същност. – изречените думи стреснаха Саске и го накараха да вдигне поглед нагоре. Усмивка се бе появила на досега тъжното лице на русия шиноби. „На мен ли говори? Дали не ме е видял?” – едни и същи въпроси се въртяха в главата на криещият се. Не смееше да гадае. Просто се надяваше, че си въобразява. За негово голямо успокоение синеокият нито веднъж не го погледна. Единственото, което направи бе да въздъхне и да се върне при спящата девойка. Наведе се над нея и за учудване на Учиха, прошепна
- Благодаря ти – След това излезе от стаята, като по най-тихия начин затвори след себе си вратата. Саске само това и чакаше. С мъка той се изкачи и щом стъпи в стаята, се просна на земята. Дишането му от учестено постепенно се успокои. Почувства се ужасно уморен, тъй като не бе спал с дни. Ето защо реши да остави плановете си за следващия ден. Едвам се домъкна до големия диван в другия край на помещението и легна на него. „Защо дойде сега, тъпако! Всичко щеше да провалиш!” – беше последната му мисъл преди да се унесе в дълбок сън.
Наруто ходеше замислен към дома си. Камък бе паднал от сърцето му.
„Радвам се , че си тук, Саске , макар и да не знам защо” – мислеше си той.


Сакура отвори сънено очи. Беше настъпил прекрасен слънчев ден. Усмивка озари лицето и и тя се протегна мързеливо. Погледна часовника на нощното шкафче от лявата си страна. 11:30. Хич не и се ставаше. Ако зависеше от нея , щеше да остане още дълго в леглото. Но бе решила да си направи една голяма разходка из Коноха и да посети приятелите си. Е, поне тези, които я познаеха и повикаха, защото тя не бе в състояние да направи същото. Не и на този етап. След поредната прозявка, момичето се надигна в седнало положение. И тогава тя просто остана вцепенена. Очите и се разшириха при гледкана на спящия човек на дивана пред нея. Той беше с гръб и съответно не се виждаше лицето му. С много мъки девойката опитваше да спре напиращите викове в себе си. Имаше непознат в нейната стая. До колкото си спомняше, Тсунаде и бе казала, че живее сама, а когато снощи си легна нямаше никого. „Крадец? Не, нелогично е. А и всичко е непокътнато... Убиец? Ако искаше да ме убие, щеше вече да го е направил. Бездомник? Би могло, но дрехите му не са в окаяно състояние нито пък са мръсни. Изгубило се дете? Е, това вече е абсурдно. Той определено не изглежда на по-малко от...20 Дали?” – подобни мисли минаваха през главата и. По най – внимателния начин Сакура отмести одеалото, с което бе завита и стъпи на земята. Огледа се. Ех, този път чадър не бе в наличие. След още по-обстоен преглед, вниманието и се спря на... чехъл. Тя въздъхна тихо, осъзнавайки що за нелепост е това, но нямаше друг избор.Отиде, взе го и с тихи стъпки се приближи до спрящия. Момичето се надвеси над него внимателно. За лош късмет диванът бе опрян в стената и нямаше как да бъде заобиколен, а и косата на Саске падаше върху лицето му . Ето защо Сакура не успя да разбере кой е той. Беше я страх и същевременно и беше смешно. Тя седеше с една ръка обгърнала кръста си и държаща здраво чехъла , а другата поставила на брадичката си. Типична позна на мислител. Чудеше се и се маеше как да постъпи. Накрая се реши. Събра цялата си смелост и сръга леко чернокосият в гърба. Той само измрънка сънено нещо, помръдна малко и пак продължи съня си. Девойката обаче бе настоятелна и направи още един опит. Най-после той се обърна към нея и отвори леко очи. Без да знае защо, Сакура изпищя, изпусна „оръжието” си и избяга в коридора, криейки се зад вратата. „Той..това..той..това.. САСКЕ УЧИХА?!”- смях прекъсна обърканите и мисли и я накара да потрепери цялата.
- К-какво подяволите правиш тук?! – провикна се тя, а гласът и добиваше истеричен тон. Не последва отговор, затова розовокоската се подаде леко иззад вратата, за да види наглия неканен гост, но... от него нямаше и следа.
- Дойдох да си побъбрим – усещайки дъха му във врата си , момичето се стресна и понечи да изпищи отново, но той и запуши устата с ръка. – Спри да викаш! Привличаш вниманието на минувачите, а това не бива да става! – шепнеше и в ухото Учиха. – Никой, подчертавам НИКОЙ , освен теб, не трябва да знае, че съм тук, ясно? – девойката само кимна с глава и той я пусна. Тя се обърна към него.
- И все пак защо си тук? – попита тя.
- Ела – като каза това, младежът я хвана за ръката и я задърпа след себе си.
- Къде?
- В кухнята – отвърна момчето.
- Това е моята къща, забрави ли? – подразни се момичето.
- Определено я помня по-добре от теб. – розовокоската беше затапена и ясно го разбираше. Ето защо само се нацупи като малко дете, на което са му взели любимата играчка и се остави да бъде довлечена, а даже и поставена на един стол. Саске се настани пред нея. След кратко мълчание и продължително зяпане в очите, Учиха наруши тишината.
- Тук съм, защото трябва да измъкна съотборника си Суйгетсу. Сигурно се сещаш за кого ти говоря. – Сакура само кимна с глава и той продължи – Заловиха го АНБУ и сега е в затвора на Коноха. Предполагам, че го разпитват и се надявам да е още жив...
- Чакай.. – прекъсна го тя – жив? За какво говориш? Какъв е той? Ами ти? Нима сте престъпници или нещо от сорта? Ако е така аз...
- Всичко е заради мен. Преди 4 години напуснах това място и затова сега ме издирват и искат да ме върнат. Но аз няма да се върна, докато не изпълня целта си.
- И тя е?
- Не те засяга. От теб искам само да ми помогнеш да го освободя.
- Ами, ако откажа? – Сакура се изправи. За секунди Саске се озова до нея и я притисна в стената, хващайки и вдигайки ръцете и от двете страни на главата и.
- Не приемам откази – прошепна и в ухото той, а гласът му се бе превърнал в студен.
- Не мога да го направя! Та това е против закона!
- Задължена си ми! Спасих живота ти! – настояваше чернокосият като затягаше хватката си.
- Не съм те молила да го правиш – инатеше се тя – Не искам да..
- Никой не те пита. Правиш го и точка!
- Какъв си ми ти, че ми заповядваш?! – развика се Сакура.
- Аз съм някой, с който не бива да спориш и също така съм единственият тук, който може да помогне за възвръщането на паметта ти! Не ми вярваш? Ще ти го докажа! – Саске затвори очите си и когато пак ги отвори те бяха червени. Момичето се стресна от случващото се, още повече, че той бе на дъх разстояние от нея. Учиха не откъсваше поглед от нейните расиви изумрудени очи. Внезапно в ума и се появи картина, а главата и , както предишните няколко пъти, я заболя силно.Девойката затвори очи и се остави на споменът да завладее съзнанието и. Намираше се в обширна зала с много пейки и чинове пред тях. Освен нея самата, в помещението се бяха насъбрали и много други тийнейджъри на около 14-15 годишна възраст. Вниманието и обаче бе привлечено от младежът, седящ на втория чин до прозореца. Това беше той. Саске Учиха. Сериозен и замислен, чернокосият сякаш вмомента се бе пренесъл мислено във своя свят.
- Саске – кун, мога ли да седна до теб? – попита весело розовокоската, която се бе приближила до него.
- Не, аз ще седна до него! – Сакура се обърна и видя русо момиче, чиятo коса бе вързана на опашка, а очите му с небесносин цвят.
- Не, аз! – извика на свой ред зеленооката девойка. Двете започнаха ожесточен спор, а Учиха не показваше с нищо, че ги забелязва. Картината се размаза.
- Е, какво ще кажеш? – върна я в реалността Саске.
- Боже, не мога да повярвам , че съм се карала с някой заради г-н Безразличие Хладнокръвников. – усмихна се момичето, отваряйки си очите.
- Хн. – отвърна чернокосият със студена и надменна усмивка и пусна ръцете на бившата си съотборничка.
- Е, добре, ще ти помогна – примири се Сакура, разтривайки китките си, които я бяха заболяли. – Но искам в замяна да ми помогнеш да си спомня всичко!
- Нямаш грижи – отвърна нехайно той – Но аз мога да ти покажа само тези моменти, в които сме били заедно.
- Все пак е нещо – усмихна се отново тя, накланяйки главата си настрани. – И още един въпрос... – добави момичето ,той я погледна с очакване
- Винаги ли си толкова сдухан? – Саске се засмя едва забележимо.
- А ти винаги ли си такава бъзла? – отвърна на въпроса с въпрос Учиха.
- Не ми отговори!! – измрънка розовокоската, скръствайки ръце.
- Сакура? – каза той след минута мълчание.
- Какво?
- Не те засяга. – усмихна се той.


Вече беше към обяд. След разговора в кухнята, Саске бе влязъл да се изкъпе. Девойката нямаше какво да прави, затова започна да рови из всеки шкаф, който свареше. Кой знае, може би там щеше да намери нещо за миналото си. Все пак Учиха щеше да и припомни само детството и. Сакура си умираше да разбере какво се е случило след неговото напускане. Дали животът и е бил изпълнен с интересни неща, както и за каква мисия и говореше Тсунаде. Докато ровеше из вещите си, внезапно в ръцете и се озова някакъв предмет.
- Маска... – прошепна момичето, вглеждайки се по-добре в нещото наподобяващо котешка муцунка.
- Сакура.. – девойката стреснато прибра това, което държеше обратно в шкафа и се провикна.
- Ъъ да, Саске? Какво има?
- Ела замалко. – беше краткият отговор. Розовокоската се поколеба за момент, след което се изкачи набързо по мраморните сълби и влезе в първата стая. Завари момчето вече облечено, гледащо през големият прозорец. Усещайки нейното присъствие, без дори да се обръща, той заговори.
- Виждаш ли го? – казвайки това, посочи с пръст рус младеж недалеч от къщата, в която се намираха. Той бе облегнат на едно дърво, а очите му сякаш изучаваха безоблачното небе. Като се приближи до прозореца, момичето кимна.
- Виждала съм го на повечето от моите снимки. – добави тя, без да откъсва поглед от посочения.
- Знаеш ли кой е той? – въпросът му я обърка. Как можеше да знае, като не го помнеше? Настъпи тишина и Саске продължи.
- Аз, ти и този идиот бяхме в един отбор. – докато говореше, черните му очи следваха всяко едно движение на русокосия.
- Отбор.. – повтори объркано розовокоската. – Какъв отбор?
- Заедно завършихме академията за нинджи. Бяхме отбор 7. Ходехме на много мисии и взаимно сме си спасявали животите.
- Била съм нинджа?! – девойката се стъписа. Очакваше всичко друго, но това...
- Да, много слаба при това. – отговори Учиха, а на лицето му заигра злобна усмивка.
- Непрекъснато се пречкаше – продължи той – Но както виждам – погледът му я огледа от глава до пети – Не си се променила. – Изречените думи нараниха много Сакура. Тя почувства гняв, разочарование и мъка в едно. Защо и говореше така?! Нямаше право! Девойката не искаше да повярва, че е била единствено пречка, слабачка. Зелените и очи сега гледаха неговите, които бяха толкова безчувствени и жестоки. Без да казва нищо повече, тя напусна стаята. Прескачайки по няколко стъпала наведнъж, вече се намираше пред входната врата. Не се замисли нито за миг преди да я отвори и да излезе. Топлината на горещия ден заля тялото и. Розовокоската се затича. Не обръщаше внимание на учудените погледи на минувачите. Вече беше на няколко крачки от русото момче, когато спря да си поеме дъх. Той бе с гръб към нея, все така потънал в мисли, издигнал погледа си към небето. Момичето вече усещаше сълзите, търкулващи се по лицето и . И сама не знаеше защо се бе засегнала толкова много. Може би и преди се беше измъчвала заради тази своя слабост. Сакура се отиде при младежа и седна до него. Внезапмно той се стресна и се обърна към нея.
- Сакура.. не очаквах да те видя. – усмивката му се стопи, щом видя тъжните и очи. – Какво и е? Нещо боли ли те? Той... – синеокият замълча за момент, след което продължи – Някой наранил ли те е? – тя само поклати глава и покри лицето си с длани. – Кажи ми , Сакура.. – продължаваше да настоява момчето, хващайки я за раменете и разтърсвайки я леко. Тя отчаяно се хвърли на врата му , а плачът и стана по-силен. Наруто се чувстваше безпомощен. Изгаряше от желание да разбере какво става, да премахне болката и , да и помогне. Тогава тя захлипа в ухото му
- Наистина ли съм била такава слабачка и единственото, което съм правела е било да... преча? Нима още съм такава? – розовокоската се притискаше силно към съотборника си и не искаше да го пусне.
- Не е вярно. – гласът му бе спокоен, топъл. Чистата противоположност на Саске. – Ти стана един изключително силен човек, Сакура. Ти си мила, всеотдайна, жертвоготовна, даваща всичко за хората, които обичаш. И аз ценя това у теб. – след тези думи тя се дръпна леко от него и го погледна изпитателно в очите, които сякаш вникваха и в най – тъмното кътче на душата и , внасяйки там светлина.
- Благораря ти – каза тя и нежна усмивка озари пребледнялото и лице. – Навярно хокагето ти е казала, че аз.. не помня.. – гласът и потрепери.
- Не се притеснявай за това. Просто знай, че ще бъда до теб винаги. Всичко ще се оправи. – Русокосият се изправи и подаде ръка на приятелката си.
- Аз ще трябва да тръгвам. Тсунаде ме вика. Ще се видим по-късно.
- Да, добре. – отговори тихо момичето , след което се запъти обратно към дома си, макар и сега да искаше да избяга възможно най-далеч от там. Още с влизането Саске я хвана за ръцете и я притисна гръбо в стената , затваряйки с крак входната врата.
- Каза ли му нещо за мен?! – прошепмна той, а гласът му бе по-студен отвсякога.
- Не, глупако, бъди спокоен – изсъска му тя. В красивите и очи се четеше ненавист.
- Хн. – беше отговорът, след което Учиха я пусна. – Трябваше да проверя.
- И защо, ако мога да попитам се криеш от него? Та той ти е приятел! Сам каза, че сме били един отбор! Толкова ли му нямаш доверие?
- Не ти влиза в работата. – отряза я Саске и тъкмо понечи да тръгне към стаята си , когато Сакура го хвана за лакътя.
- Напротив. Засяга ме. Вие сте мои при ятели. – Усмивката на чернокосия , появила се преди минута, изчезна със споменаването на думата „приятели” . Той рязко се обърна към момичето. За нейно стъписване, той я хвана с ръка през кръста и я притегли към себе си. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Саске не откъсваше поглед от нейните сега уплашени очи.
- Мисли добре кого наричаш свой приятел – прошепна той.

Те вървяха тихо и незабележимо. Облечени в черни мантии с вдигнати качулки на главите си, двамата се сливаха с настъпилия мрак. Часовниците наскоро бяха отбелязали 3 часа след полунощ. Времето беше тихо. Гробната тишина бе нарушавана единствено от тихите стъпки на Саске и Сакура. Младежът беше по-напред. Движенията му бяха толкова уверени, че сякаш да се промъква му бе ежедневие. За разлика от него, Сакура трепереше цялата, но го прикриваше добре. Очите и напрегнато се взираха наоколо, а всеки малък звук я караше да подскочи. Съзнанието и , умът и, всичко в нея крещеше да се спре. Правеше грешка и отлично го разбираше. Ако ги хванеха, щеше да си навлече огромни неприятности. Но сега, след като бе стигнала до тук, не трябваше да се проваля. Ето защо се стараеше да върви плътно зад Учиха. Часове наред бяха обсъждали плана за освобождаването на Суйгетсу. Естествено първо трябваше да се мине през няколко етапа. Първият от тях бе промъкването в офиса на хокагето. Причината бе списъкът със затворниците. Изобщо не беше сигурно, че той се намира там. Цялата ситуация бе доста рискована, но Саске беше категоричен, че трябва да изпробват всички възможни варианти. Дори , ако се наложеше да се стигне до крайни мерки. Девойката се ужаси, когато и бе връчен кунай. Мисълта да наранява, а още повече да убива хора, я измъчваше непрестанно. Отначало тя се бе възпротивила, но след като Учиха отправи заплаха към нея – нещо от сорта на:
„Ако не вземеш проклетия кунай, аз лично ще те убия без да ми мигне окото”, разбра че няма избор. Молеше се всичко това да бе някакъв кошмар, от който копнееше да се събуди. Не знаеше каква е била преди. Не знаеше на какво е способна и дали може нещо различно от плача. Саске я бе провокирал. Много хитро и бе втълпил каква страхливка би била, ако не му помогнеше.Той сякаш знаеше всичките и недостатъци и страхове, сякаш познаваше реакциите и , вникваше в мислите и и обръщаше всичко срещу нея. Това я дразнеше, пораждаше в нея желание да се докаже пред него.

От името на Сакура

Усещах сърцето си, което биеше толкова силно, сякаш всеки миг ще изскочи. Погледнех ли нагоре, виждах прекрасните звезди и луната, чиято призрачна светлина си играеше със сенките на настъпилия мрак. Погледът ми се спря на човека пред мен. Беше ми странно да определя какво точно изпитвах. Беше възхищение. Защо? Заради самообладанието, което бе негов непрекъснат спътник, заради увереността, личаща във всяко едно движение, за смелостта, която бе толкова силна, че внасяше и у мен някакво спокойствие. И в същото време виждах тъмнина, болка и омраза. От Саске лъхаше някакъв хлад, каращ те да трепериш. Сякаш от години не бе докосвал нито един слънчев лъч. Беше толкова отчужден и странен.
- Пристигнахме – чух го да прошепва. Намирахме се на няколко метра от кулата на хокагето. Пред вратата седяха двама пазачи. Погледнах Саске, който изглеждаше напрегнат и замислен.
- Саске? Какво чакаме...нали вече имаме план? – попитах го, като се приближих до него.
- Това са АНБУ. Не очаквах чак такава охрана. Ела. – като каза това, ме хвана за ръката и ме завлече зад една от близките сгради.
- И сега какво? – казах отново. – Щом са АНБУ, значи са доста силни. Не можем ли някак да ги заобиколим?
- Проблемът не е, че не мога да ги победя, Сакура. Работата е там, че ще ме видят, а и ще се вдигне много шум. Успях да мина незабелязан през портите на Коноха онази нощ , защото използвах техниката си за илюзия, но тук няма да подейства. – той погледна пак пазачите, след което лека студена усмивка се появи на лицето му. – Но.. мисля, че се сетих за възможен вариант. Ще видим колко добра актриса си! – добави чернокосият.
- Моля? Какво искаш да кажеш с това, че... – не довърших, защото той ме прекъсна.
- Съжелявам за това, но няма друг начин. – след което извади меча си и ме прониза в рамото. С невероятно бързина мина зад мен и запуши устата ми, преди да изкрещя от болка. С мъка хванах ръката му и я махнах от себе си.
- К-какво подяволите направи?! – гледах го ужасена. Не очаквах, че ще стигне чак до тук.
- Така или иначе си слаба. Не мисля, че в случая можеш да направиш нещо друго, освен да бъдеш примамка. – гласът му бе толкова безразличен и спокоен, все едно не се бе случило абсолютно нищо. Едвам задържах сълзите си. Бях ужасно ядосана и това чувство ме разяждаше отвътре.
- А сега отиди на пътя и започни да викаш и плачеш или там каквото можеш. Нали в това си най-добра! И се постарай да им привлечеш вниманието възможно най-дълго. – не му отговорих. Трябваше да се примиря с това. Колкото по-скоро намерехме проклетият списък и измъкнехме Суйгетсу, толкова по-бързо Учиха щеше да се разкара от тук. Два дни ми бяха напълно достатъчни да разбера що за хладнокръвен идиот е. „Сигурно и преди съм била щастлива, когато си е тръгнал” – помислих си. С бавни крачки и с много усилия успях да се добера до пътя. Докато се приближавах към кулата, в главата ми се въртяха какви ли не версии, за това как съм пострадала и какво да кажа на АНБУ. Трябваше да вложа цялата си убедителност и както каза Учиха – да бъда добра актриса. Това едва ли щеше да ми е особено трудно. Все пак ситуацията си бе доста реална...

Учиха вървеше успоредно със Сакура, само че на определено разстояние от нея. Доста бързо бе премахнал ненужни мисли, породени от съвестта и сега вниманието му бе изцяло заето с двамата АНБУ. Не след дълго тя спря. Виждайки това, той направи същото.
Сакура дишаше тежко. Губеше доста кръв и го усещаше. Беше отпаднала и и се виеше свят. Ето защо погледна към пазачите, които я наблюдаваха и се свлече на земята. Двамата мъже веднага тръгнаха към нея. Единият от тях коленичи до нея и я разпозна.
- Сакура, САКУРА!! Добре ли си?! Хайде, момиче, кажи нещо! – говореше и непрестанно той, като я повдигна леко, обръщайки я по гръб и слагайки главата и на коленете си.
- Помощ... – успя да прошепне едвам тя, след което затвори очите си и не ги отвори отново.



Възползвайки се от невниманието на пазачите, Саске много бързо успя да се промъкне зад тях и да влезе в кулата. За няма и две минути вече бе в офиса на хокагето. Започна да оглежда стаята и без да губи повече време се зае да отваря всяко едно чекмедже, което му попаднеше. Намираше какви ли не данни за Акатски. В една папка бяха събрани снимки на всеки един S- престъпник от организацията. Чернокосият спря да разгръща страниците, когато погледът му попадна на една от фотографиите. Сякаш гледаше собственото си по-възрастно подобие. Цялото тяло на младия Учиха се напрегна и без да осъзнава, активира Шарингана си. Положи доста усилия да не разкъса снимката на малки парченца. Мразеше този човек с цялата си душа и сърце. Тези очи, това лице, толкова много приличащо на неговото... „Този предател!!” – младежът отвърна глава настрани, а огромното желание за отмъщение гореше в очите му. След като се поуспокои, прибра папката обратно на мястото си и се насочи към голямото дървено бюро. Върху него бяха нахвърлени множество листи и документи. Сред всички тях, чернокосият прочете името си, което бе изписано с дебел шрифт. Отдолу имаше малък текст.
Саске Учиха – смятан за S- престъпник, поради деянията, които е извършил, както и напускането му на Коноха преди 4 години. По правилник това е строго забранено. Да бъде заловен и доведен обратно. Ще бъде подложен на разпит. Старейшините ще определят дали да бъде запазен живота му. Човекът, който ще бъде изпратен да го върне е – тук листът бе скъсан, а отгоре му имаше следи сякаш от... капки вода.
Прочитайки това, Учиха се засмя леко, след което продължи да оглежда около себе си. Друга папка попадна в ръцете му. На корицата и с главни букви бе изписано : Списък На АНБУ. Тъкмо щеше да я отвори, когато застина на място. Имаше някой зад него. Превръщайки очите си в кърваво червени, Саске рязко се обърна назад.
- Какаши... – промълви хладно младежът, разпознавайки новодошлия. – Как рабра, че съм тук?
- Не подценявай учителя си , Саске – отвърна високият, слаб мъж, с сребриста коса и маска на лицето, седящ пред него.
- Хн...
- Не ми беше трудно да се досетя какво се случва, виждайки умиращата ти съотборничка... – погледът на по-възрастният се отмести и сега той наблюдаваше все още лежащото безжизнено момиче и отчаяните опити на пазачите да и помогнат.
- Тя не умира – отвърна с досада в гласа Учиха и отново започна да претърсва с очи сравнително голямата стая. Губеше си времето в празни приказки и го осъзнаваше. „Къде се намира проклетият списък?!” – мислеше си той, а търпението му се изчерпваше все повече.
- И това ще стане, Саске... помогни и...


При Сакура

- Сакура-сан.... Тя умира, Сай. Какво ще правим?! Трябва да я заведем в болницата незабавно! – говореше притеснено единият пазач, докато държеше ръката на девойката, проверявайки за пулс.
- Знаеш, че ни е забранено да мърдаме оттук, Ирука – отговори другият. Усещайки нечие друго присъствие, рязко се обърна.
- Ичиру, какво правиш тук? – новодошлият явно до сега бе тичал. Беше прибледнял и напрегнат.
- Трябва – прошепна той, едвам поемайки с дъх – трябва веднага да дойдете с мен. Заповед на хокагето. Селото скрито в пясъка е било нападнато от Акатски и Тсунаде-сама се намира там сега. Нуждаят се от нас!
- Но... ние не можем да я оставим.. – възпротиви се Ирука, поглеждайки отново девойката, сякаш гаснеща в ръцете му.
- Това е заповед! – гласът на Ичиру бе строг и непоколебим. Той също познаваше розовокоската. Имал бе много мисии, бе се бил редом с нея. Но той не биваше да оставя на емоциите си да го завладеят , още повече, когато ситуацията бе толкова критична. Нямайки друг избор, Ирука постави внимателно Сакура на земята и опитвайки се да пребори вътрешната си борба, тръгна след останалите АНБУ. Той никога нямаше да забрави водачът на неговия отбор.



Какаши бе видял случващото се и въздъхна тихо. „Време е” След това се обърна към Саске с думите:
- Вярвам, че ще направиш каквото трябва. Че в теб има поне малко човещина и омразата не те е погълнала напълно. – после изчезна. Чернокосият дълго бе загледан в мястото, където преди секунди седеше учителят му. С бавни крачки се приближи до прозореца и погледна към Сакура. „Що за идиоти трябва да са, че да я оставят..” – помисли си вече леко ядосан той. Бе предвидил в плана си, че ще се погрижат за нея, а сега? Не очакваше да я зарежат там... Саске отвърна глава настрани и чак сега забеляза сейфа, намиращ се от дясната му страна. Приближи се бързо до него и тъй като Шаринганът му бе още в действие, успя да види списъкът, заключен вътре. Но... как да го вземе? За да го отключи изискваше време, тъй като освен солиден катинар, имаше и чакра, играеща ролята на бариера. Нещо в Учиха го караше да бърза. Той се върна при прозореца, след това отново при сейфа. Беше раздвоен и трябваше да избере. Да спаси живот или да освободи Суйгетсу още тази нощ. И тогава си спомни.... Преди години, когато отбор 7 все още съществуваше, Какаши бе предал на ученците си един много важен урок. Изпращане на съобщения чрез мисъл. Естествено това не беше особено лесно, но след доста усилия Саске владееше тази техника до съвършенство. Без да се замисля, той затвори очи и пое дълбоко дъх. Игнорира всеки един шум, всяка една мисъл. Постигна пълна концентрация. Набеляза човекът, към когото да отправи посланието, след което започна да повтаря наум. „Сакура. Умира. Кулата на хокагето.” Изминаха 5 дълги минути, когато отвън се чуха бързи стъпки. Саске веднага погледна към източника на звуците и се усмихна бегло. Беше успял.
avatar
sSanDy

Female
Age : 23
Reputation : 1
Брой мнения : 31
Дата на регистрация : 06.03.2011

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите